Наложи ми се да скокна по работа до родния ми Пловдив. За жалост предната вечер бях сполетян за пръв път в живота си от безсъние и на сутринта бях меко казано смачкан. След известни перипетии най сетне успях да тръгна към обед като на излизане от София реших да си боцна едно кафенце за из път. Наврях се в горубленското ОМВ и се засилвам към младежа на бара да му поръчам, но една напориста леля на касата ме привика че първо от там трябвало да мина. Казвам и едно кафе със сметана и една вода, а тя ме контрира с - как сме днес. Тотален гипс. Рядко се случва напълно непознат човек да ти зададе такъв въпрос без грам предисловие. Смънквам, че ми се спи и бла бла, а тя почва да ме засипва като приятелче с успокоения. "Аре пий едно кафе и дано се оправиш:)" Връщайки рестото ми казва тя и ми забива лъчезарна усмивка. Направо ме разби. Така ме ободри това, че кафето можеше да не го вземам, но като знам че около Пазарджик пак ще съм гроги го завлачих в колата.
В Пловдив пролетта беше дошла малко преди зимата и така му се зарадвах. Само дето движението му е станало по гадно и от софийското. Дано времето да се запази тая събота и неделя та да мога да се помотам из града без да бързам.